Международните автомобилни превози на стоки са съществена част от българската и европейска икономика, като през 2019 г. в България развиват дейност близо 12 700 компании, в които са заети над 42 000 души. Този вид услуги обаче далеч не се ограничават до просто превозване на стока от точка А до точка Б. Правната уредба на автомобилните превози е изключително разнообразна, като приложение намират редица национални, европейски и международни правни актове, сред които Кодекса на международното частно право, Закона за автомобилните превози, Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения, Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и др.
Подобно наслагване на нормативна уредба е типично за обичайни по своя международен характер услуги (като превоза на стоки), при които международноправната уредба е станала наложителна (и е била приета) много преди ЕС въобще да придобие компетенция за уреждане на тези въпроси. Това неизбежно води до неясноти по прилагането на актовете, включително приложимото право и компетентните съдилища в случаите, когато страните по договора за превоз са пропуснали да уредят изрично тези въпроси.
I. Компетентен съд:
Определянето на компетентния съд се ръководи от Регламент ЕС №1215/2012 г. и CMR Конвенцията, които уреждат на практика идентични възможности за ищеца.
На първо място, и двата акта позволяват на страните да изберат компетентен съд по взаимно съгласие (чл. 31, пара. 1 от CMR Конвенцията и чл. 25 от Регламента). Разликата в режимите се проявява в това, че изборната компетенция по CMR конвенцията не е изключителна, а тази на Регламента е изключителна, ако страните не са уговорили друго. Останалите правила за определяне на компетентен съд се прилагат, ако страните не са постигнали уговорка за компетентен съд.
На второ място, съгласно съдебната практика, ако даден спор попада в приложното поле както на Регламент ЕС №1215/2012 г., така и на CMR, държава членка може съгласно член 71, параграф 1 от посочения регламент да приложи правилата за съдебна компетентност, предвидени в член 31, параграф 1 от CMR, както и общите правила на регламента (така Определение № 1137 от 25.02.2020 г. по ч. т. д. № 2812 / 2019 г. на ТО VI-4 състав на Софийски градски съд, в което се цитира Решение на съда на ЕО /първи състав/ от 4 септември 2014 година по дело C-157/13).
В така цитирания чл. 31 от CMR Конвенцията като компетентни са посочени следните съдилища: 1. Избраните по общо съгласие на страните; 2. по местожителството на ответника, главното му седалище или клона, или агенцията, чрез която е бил сключен превозният договор; или 3. по мястото, където стоката е била приета за превоз или мястото, предвидено за доставянето й. От своя страна, чл. 7, пара. 1 и чл. 4 от Регламент ЕС №1215/2012 г. позволяват да бъдат сезирани съдилищата по: 1. мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени; 2. Местожителството на ответника; 3. в съдилищата на мястото, където се намира клонът, агенцията или представителството, което е сключило договора. Видно е, че позволените от CMR Конвенцията компетентни съдилища изцяло съвпадат с допустимите по Регламента – конкуренцията между двата акта съществува само на теория, докато на практика ищците разполагат със същия избор на компетентен съд.
II. Приложимо право:
Актовете, които определят приложимото право при автомобилен превоз на стоки в ЕС, са Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Конвенцията CMR. Видно от името, регламентът урежда приложимото право към всички договорни задължения, като отделя специално внимание на договорите за превоз на стоки в своя чл. 5. Независимо от това, чл. 25 от Рим I изрично посочва, че регламентът „не засяга прилагането на международни конвенции, по които, към датата на приемането му, една или повече държави-членки са страна и които предвиждат стълкновителни норми, отнасящи се до договорни задължения“. Така по отношение на правилата за сключване на договора, отговорности за повреди и липси например се прилага CMR Конвенцията, а за неуредените от нея въпроси – приложимото право според Рим I (така Решение № 95141 от 18.04.2017 г. по гр. д. № 54587 / 2015 г. на Софийски районен съд; Решение № 54 от 12.02.2015 г. по т. д. № 81/2013 г. на Окръжен съд – Бургас). До този извод достига и Върховният съд на Австрия.
Следва да се посочи, че Рим I въздига в основен принцип избора на приложимо право от страните, както и възможността приложимото право да бъде променяно от страните с последваща уговорка. Правото на избор търпи ограничение в една посока – в случаите, когато всички елементи на правоотношението, относими към ситуацията, се намират в държава, различна от държавата, чието право е било избрано (например ако българско и испанско дружество приемат за приложимо шведското право по договор за превоз на стоки от Франция за Чехия).
Що се отнася специално до договорите за превоз на стоки, чл. 5, пар. 1 от Рим I предвижда, че при липса на избор, приложимото право е правото на държавата по обичайното местопребиваване на превозвача, но само при условие, че мястото на предаване или мястото на доставяне, или обичайното местопребиваване на товародателя е в същата държава. Ако тези изисквания не са изпълнени, се прилага правото на държавата, в която се намира договореното между страните място на доставяне (в дадения по-горе пример – чешкото право).
Пар. 3 от същия член допуска, че когато от всички обстоятелства по случая, при липса на избор на право, е видно, че договорът е явно по-тясно свързан с държава, различна от горепосочената, се прилага правото на тази друга държава.
Видно е, че Рим I често разчита на обичайното местопребиваване на страните, за да определи приложимото право. За целта в чл. 19 е дадена дефиниция на понятието, като в частност спрямо юридически лица за обичайно местопребиваване се приема централното им управление, но когато договорът е сключен в рамките на дейността на клон или друго поделение, то местонахождението на този клон или поделение се смятат за място на обичайно пребиваване на страната.
III. Проблеми, произтичащи от правната уредба:
Предвид все по-интегрирания пазар на услуги в рамките на ЕС, тази правна уредба води до на пръв поглед нелогични ситуации, при които компетентният съд наред с CMR Конвенцията трябва да прилага правото на друга държава членка. Тази постановка обаче далеч не е чужда на традиционното международно частно право, върху което европейското законодателство до голяма степен стъпва. В тези случаи съдът може да прибегне до помощта на Министерството на правосъдието или друг орган, както и да изисква становища на експерти и специализирани институти (съгласно чл. 43, ал. 1 КМЧП). Нещо повече, чл. 42, ал. 2-3 КМЧП вменяват на страните правото и задължението да съдействат на съда за установяване на чуждото право. По този начин се обезпечава решаването на спора в съответствие с право, което по презумпция е чуждо на решаващия съд.
Екипът на Адвокатска кантора Обретенови включва адвокати, които боравят на работно ниво с немски, руски, испански и английски език, което ни позволява да консултираме свободно клиентите ни по приложимостта на чуждо право по превозни казуси.